Прехвърляме се в Wordpress

Ама ние наистина се прехвърляме в Уърдпрес. Кал я удари мълния и реши, че имаме нужда от нова кухня. Всичко си е в хладилника - Кал просто се е заела да я обзавежда. Обеща обаче и че ще готви, което значи, че в кухнята няма да вони тоооолкова много.
Вярно, сега всичко е бая изгоряло... чак мисля, че стъклото на печката стана черно... т.е. пишем рядко, а когато пишем, пиша аз... т.е. пишем бози (някой жаден ли е?). Съответно и няма гладни на опашката, освен може би двама, които още си чакат сушито и пуканките... и може и да не дочакат. (едното дори си го изпросих! Голям мерак пък после нищо не можах да измъдря... изгубих си... рецептите.)
Сега стоя в кухнята по бельо и... ям мед. Това може би нямаше място тук, но исках да споделя, че меда е мнооого вкусен. От онзи липовия дето ми го пратиха по пощата от Видин.
Отивам да се обличам, а ако на някой много сме му долипсвали, може да се отбие в новата кухня.

Пародия на хора

-Както и да е. Просто не ми е писано да съм щастлива. - каза тя и почти видях как мигна с очи и се усмихна тъжно.
-Не е така. Ще бъдеш щастлива. Може би няма да е тук и сега, но ще бъдеш щастлива защото го заслужаваш...опа...това не трябваше да звучи като реклама за козметични продукти...
-Не, няма. Просто... Винаги е било така. - замълча за момент сякаш се опитваше да не се ядосва в старанието си да ми докаже, че греша и че всичко е изгубено... понеже по начало си е било такова. - Винаги е трябвало аз да правя някого щастлив. И винаги при мен всичко се разваля. Това е съдбата ми. Да радвам хората. Не се оплаквам. Просто понякога ... за момент ми се иска ... всичко да бъде наред ... нали знаеш ? щастието да е там ... аз да му повярвам ... и то да не изчезне. - въздъхна - поне за един проклет момент.
- Знам.
- Както и да е. - тя прекъсна цялата тирада - Спирам да мрънкам, хах. Има къде къде по - лоши работи.
- На мен не ми пречи да мрънкаш защото и аз съм мрънкало... иначе за лошите работи е вярно ама нали знаеш че нашите проблеми са най-важни. Наши са все пак!
- Не, никога не съм била така. Аз обичам да давам, но понякога ...идва ето този шибан момент, когато имам АДСКАТА нужда да получа ... малко ... съвсем малко ... и никога ... никога не го получавам... и това ме прави тъжна. И знам, че моментът отново ще отмине. Но искам веднъж когато чувствам, че падам ... някой да е там, по офлюфите. И когато бягам ... някой да ме връща. И когато плача ... да има поне един проклет човек, пред когото не ме е страх да изразя чувствата си. Да покажа, че съм слаба. И че плача. И че от време на време наистина ме е страх от тъмното.
Въздъхнах и я прегърнах в опит да я уверя, че знам за какво говори и някак си само тя намира думите и смелостта да каже това... точно това което чувства. Което чувствам и аз.
- По офлюфите разбирам те... обаче всичко ще се оправи. ще видиш. ще... надявай се за да се надявам и аз....защото и мен ме е страх от тъмното.
По-късно направо ме замеря с кълбо пеперуди (хвърчат, значи не ги е смачкала докато ги хвърля):
- И знаеш ли ? Някой ден ще намерим такива хора... ще ни светят в тъмното. Като слънчица. - засмях се с глас, когато го каза - и ще ни завиват преди да заспим.- усмихна се - пък ... аз вярвам.
След поредната доза съзливи сантименталности, й измрънках (естествено), че ми се иска... просто ми се иска веднъж всичко да е простичко.
- Не, така е по - хубаво. След време гледаш назад, смееш се и казваш: "Струваше си."
Засмях се:
- И това е така, но понякога си казваш "Стигат ми истории, за които да си спомням някога - искам да живея, а не да творя сапунени новели!"

Всъщност дали искаме нещата да са по-простички или просто искаме всичко, което нямаме? Дали сме недовършени, полувинчати създания или просто емоционално изхабени? Дали има защо да се бориш или съдбата си е казала думата? Дали тая същата съдба не крие нещо хубаво и за теб?

---

П.С. Благодаря ти, Шизи, и съжалявам ако интерпретацията ми не е коректна. Просто имах нужда да си представя, че сме водили този разговор, както и много други, на живо.

Цветно.

Сега... едвам се сдържам да не кажа нещо невероятно банално.
Отдавна искам пак да пиша, но не знам за какво. Не че няма - теми колкото щеш. Даже някои чакат, а аз отлагам и и аз не знам защо. Някой пък ме преследват "като бесни кучки" обаче не ме хапят, уви.
Все едно. Цветно ми е. Което всъщност е някак странно в един сивомъгляв свят, нали?
Слушам Джанис Джоплин втори ден вече и се чувствам спокойна.
Хармония? Силно казано. Може би заспивам за да не виждам - и хубавото и лошото. Не че границата между тях е много дебела, но все пак... Да му се не види, една летаргия ми е добре дошла!
Шарени роклички, дълга червена коса, мълчание /да, аз...наистина понякога мълча/, усмивка и, както казва един познат, съм като дете на цветята... почти. Кой би разбрал?
Тихо! Никой да не раздува какво всъщност става в главата ми!
Замислял ли си се, че има цял един свят в капчица роса? Че във всяко отражение нещо се пречупва, нещо се изкривява и променя, че в образа в очите ти има не един, а хиляди цветове и сенки които се преплитат в една картина, съвсем различна от тази, която е пред теб.


...и затова всяка частичка от миналото се превръща в нова сянка в картината. Сянка, която само ти си забелязал, нещо което само ти ще помниш такова, каквото е било, чувство, което ще накара само теб да се усмихнеш или да се разплачеш, защото само за теб има значение.



Надявам се, че някой ден ще забравят, че съм размазала боите...

Аз съм малък светофар...

Чух се с Кал по телефона и през хълцукания от щастие и разказах как е минало... та тя ми заръча да блогна. Бърша прахта от барплота и сядам отгоре да споделя радостта... а и да го изсуша.
Не съм точно маниак... почти. Просто обичам червеното.(Проблем?) Завесите ми са червени... килима ми е червен... (не, Кал, не е точно като бардак) а и акъла ми е червен. Както и да е, въпроса е, че винаги съм искала да съм червенокосо, ама на - с чернокос баща и руса майка... такъв ми бил късмета. Затова вече 2 години я къносвам. Нали... мисля за здравето си и за бъдещето на косата си и прочие глюпости, за да може да не оставам "без коса на 25 годишна възраст".
Реших обаче че ще я боядисам, за да е по-ярко обаче майка ми нямаше да разреши. Разреши ми кичури обаче... и аз измислих сложен план как баавно, с всяко боядисване ще преминавам от кичури в ..ъм.. цяла коса. Окей...
Уговорих се с Алекс, забрах я и я пльокнах у нас с куп вестници, ръкавици, четки, найлони и боя. Направи ми първите два кичура - така по-дебелки, тлъстички - отпред и нали сме нетърпеливи, изчакахме 20-30 мин и ги измихме. Беше станало много забавно... тука има, тука няма. Решихме, че ще направим някой друг кичур и отзад и цялата процедура започна наново. Ииии когато забъркахме цялата боя (която между другото набъбна като кекс на 2 санта над купичката... а цветът беше като на лютеницата дето баба ми я бъркаше в казана на двора) Алекс ми прошепна, че ще я боядисва цялата, а на майка обясни "Абе ще хвана едно кичурче тук, едно там...".
Когато майка влезе в стаята с ужас констатира - "Ох ами то... май ще е най-добре да я боядишете цялата сега..."
И така... боядисаха ме, измиха ме, изсушиха ме, че даже ме намазаха и с балсам. Пълно обслужване. Когато се видях в огледалото обаче беше най-забавно.
Заради къната надолу почти не е хванало... или поне това което е хванало в корените е няколкостотин пъти по-ярко от това в краищата. Всеки случай е страшно ярко и... аз наистина, ама наистина приличам на светофар.
Ха честито!

ПС: Ние такова... изпросихме си да участваме в оназ игра а пък сега се моткаме и такова... такова... Елф, обещавам, че щом се върнем от Каварна, ще ти направим суши! :P
ПС2: Кал пък е оранжева вече... и сега сме като морков и домат. Моля ви, не си правете салата!

Бисквитка?

Гладна съм. Кал не може да дойде тук /в кухнята/ да ми сготви една манджа от простотии, та ще си говоря сама. Не че ще проведа интелигентен разговор, просто няма кой друг да ме слуша. Не че имам нещо конкретно, което да кажа - просто имам нужда да говоря.
Всъщност като казах, че съм гладна, не беше съвсем буквално. Хапвам мед, при това много хубав - липов, наситен, ароматен... абе хубав. Стоя пред компютъра и мрънкам (пак) вместо да взема да си подредя стаята. Имам нова етажерка, която (най-вероятно) ще побере всичките (или повечето, дано побере повечето) от глупостите ми. После трябва и да излизам по задачи. Може би не трябва да държа свещи толкова близо до монитора - туку виж нещо се пренагряло и гръмнало. Като главата ми например.
Последните дни слушам извънредно много Portishead , което май не е много здравословно. Най-малкото, защото някой от народа покрай мен (да, визирам и някой конкретно :P ) ще вземе да ме убие накрая.(единствено майка се радва, обикаляйки из къщата и промрънква по някое "хм, от кога слушаме джаз??").
Днес ми върви малко по по-друг начин. Знам ли, може би се връщам към старото си аз или пък просто става по-зле.
Напоследък не ми върви в нищо. Лошото е, че аз се самосаботирам още повече след това. Все едно е възможно, хахах. Просто се чувствам като идиот.
Няма по-голяма драма от мен. Не че си въобразявам (не ми е нужен тест за да знам това), но вдигам толкова шум колкото и хеликоптер в стъкларски магазин не вдига... за нищо. И въпреки това...

Can't make myself heard,
No matter how hard I scream.

Оранжево е, мамка му!

Не става въпрос за някоя гозба, от която ти прилошава само като я видиш. Не става въпрос и за морето или небето от песничката.
Стоя на прозореца в кухнята с чаша кафе в ръка. Само че 3 в 1, а не истинско кафе - това фалшивото ми е по-сладичко. Блоковете и малкото останали къщурки се къпят в оранжево-жълта светлина. Топли цветове шарят из двора и се плъзгат по покрива на бараката долу, а прохладен ветрец ми напомня, че е истинско, а не някаква сладникава картинка, и от време на време полюшва стъклата на старите прозорци с тропот. Ако само се надигна на пръсти и погледна наляво, ще видя цветните лъчи малко след изгрева. Несъзнателно се усмихвам...
Рядко ми се случва да стана на време и да ида боса до онзи прозорец, та до скоро не бях забелязвала, че вече не мога да го правя и да искам. Бяха започнали строеж точно до нашата къща. Като че ли имаше достатъчно пространство за още една висока сграда, камо ли тежкарска, точно в този квартал. Все пак живеем на тиха уличка и в това си е чара да си живуркаш кротичко на тоя край на Кючук-а.
Бях извън града за няколко дни и днес се прибрах. Сънена, слезнах от колата и погледнах боядисаната сграда. Оранжево. Само че не онова красиво оранжево, което ти навява някакви бозисти сантиментални чувства, а грозна комбинация от различни нюанси на цвета. Не че разбирам от цветови съчетания - ни най-малко - но ми идеше да гръмна някой. За това ли ми скриха изгрева?

/to be continued... мрънкането имам предвид/

Малка порция идиотизъм

Планираме тоя бълвоч от доста време и все нещо не се получава. То е просто едно снимче - но нали знаете, че в най-изисканите ресторанти порцийките са малки. За да бъдем изискани и ние, млъквам.










Всъщност, излъгах. Нас не ни бива да сме изискани... Миналата година баш по това време минавах през уличката на Кукления Театър в Пловдив и отпред видях една голяяма мазна табела. Enjoy...