Ally and Kally's Kitchen

Прехвърляме се в Wordpress

2009-09-09T01:25:00.000-07:00

Ама ние наистина се прехвърляме в Уърдпрес. Кал я удари мълния и реши, че имаме нужда от нова кухня. Всичко си е в хладилника - Кал просто се е заела да я обзавежда. Обеща обаче и че ще готви, което значи, че в кухнята няма да вони тоооолкова много.
Вярно, сега всичко е бая изгоряло... чак мисля, че стъклото на печката стана черно... т.е. пишем рядко, а когато пишем, пиша аз... т.е. пишем бози (някой жаден ли е?). Съответно и няма гладни на опашката, освен може би двама, които още си чакат сушито и пуканките... и може и да не дочакат. (едното дори си го изпросих! Голям мерак пък после нищо не можах да измъдря... изгубих си... рецептите.)
Сега стоя в кухнята по бельо и... ям мед. Това може би нямаше място тук, но исках да споделя, че меда е мнооого вкусен. От онзи липовия дето ми го пратиха по пощата от Видин.
Отивам да се обличам, а ако на някой много сме му долипсвали, може да се отбие в новата кухня.

Пародия на хора

2009-09-03T13:53:00.000-07:00

-Както и да е. Просто не ми е писано да съм щастлива. - каза тя и почти видях как мигна с очи и се усмихна тъжно.
-Не е така. Ще бъдеш щастлива. Може би няма да е тук и сега, но ще бъдеш щастлива защото го заслужаваш...опа...това не трябваше да звучи като реклама за козметични продукти...
-Не, няма. Просто... Винаги е било така. - замълча за момент сякаш се опитваше да не се ядосва в старанието си да ми докаже, че греша и че всичко е изгубено... понеже по начало си е било такова. - Винаги е трябвало аз да правя някого щастлив. И винаги при мен всичко се разваля. Това е съдбата ми. Да радвам хората. Не се оплаквам. Просто понякога ... за момент ми се иска ... всичко да бъде наред ... нали знаеш ? щастието да е там ... аз да му повярвам ... и то да не изчезне. - въздъхна - поне за един проклет момент.
- Знам.
- Както и да е. - тя прекъсна цялата тирада - Спирам да мрънкам, хах. Има къде къде по - лоши работи.
- На мен не ми пречи да мрънкаш защото и аз съм мрънкало... иначе за лошите работи е вярно ама нали знаеш че нашите проблеми са най-важни. Наши са все пак!
- Не, никога не съм била така. Аз обичам да давам, но понякога ...идва ето този шибан момент, когато имам АДСКАТА нужда да получа ... малко ... съвсем малко ... и никога ... никога не го получавам... и това ме прави тъжна. И знам, че моментът отново ще отмине. Но искам веднъж когато чувствам, че падам ... някой да е там, по офлюфите. И когато бягам ... някой да ме връща. И когато плача ... да има поне един проклет човек, пред когото не ме е страх да изразя чувствата си. Да покажа, че съм слаба. И че плача. И че от време на време наистина ме е страх от тъмното.
Въздъхнах и я прегърнах в опит да я уверя, че знам за какво говори и някак си само тя намира думите и смелостта да каже това... точно това което чувства. Което чувствам и аз.
- По офлюфите разбирам те... обаче всичко ще се оправи. ще видиш. ще... надявай се за да се надявам и аз....защото и мен ме е страх от тъмното.
По-късно направо ме замеря с кълбо пеперуди (хвърчат, значи не ги е смачкала докато ги хвърля):
- И знаеш ли ? Някой ден ще намерим такива хора... ще ни светят в тъмното. Като слънчица. - засмях се с глас, когато го каза - и ще ни завиват преди да заспим.- усмихна се - пък ... аз вярвам.
След поредната доза съзливи сантименталности, й измрънках (естествено), че ми се иска... просто ми се иска веднъж всичко да е простичко.
- Не, така е по - хубаво. След време гледаш назад, смееш се и казваш: "Струваше си."
Засмях се:
- И това е така, но понякога си казваш "Стигат ми истории, за които да си спомням някога - искам да живея, а не да творя сапунени новели!"

Всъщност дали искаме нещата да са по-простички или просто искаме всичко, което нямаме? Дали сме недовършени, полувинчати създания или просто емоционално изхабени? Дали има защо да се бориш или съдбата си е казала думата? Дали тая същата съдба не крие нещо хубаво и за теб?

---

П.С. Благодаря ти, Шизи, и съжалявам ако интерпретацията ми не е коректна. Просто имах нужда да си представя, че сме водили този разговор, както и много други, на живо.

Цветно.

2009-07-17T12:11:00.000-07:00

Сега... едвам се сдържам да не кажа нещо невероятно банално.
Отдавна искам пак да пиша, но не знам за какво. Не че няма - теми колкото щеш. Даже някои чакат, а аз отлагам и и аз не знам защо. Някой пък ме преследват "като бесни кучки" обаче не ме хапят, уви.
Все едно. Цветно ми е. Което всъщност е някак странно в един сивомъгляв свят, нали?
Слушам Джанис Джоплин втори ден вече и се чувствам спокойна.
Хармония? Силно казано. Може би заспивам за да не виждам - и хубавото и лошото. Не че границата между тях е много дебела, но все пак... Да му се не види, една летаргия ми е добре дошла!
Шарени роклички, дълга червена коса, мълчание /да, аз...наистина понякога мълча/, усмивка и, както казва един познат, съм като дете на цветята... почти. Кой би разбрал?
Тихо! Никой да не раздува какво всъщност става в главата ми!
Замислял ли си се, че има цял един свят в капчица роса? Че във всяко отражение нещо се пречупва, нещо се изкривява и променя, че в образа в очите ти има не един, а хиляди цветове и сенки които се преплитат в една картина, съвсем различна от тази, която е пред теб.

...и затова всяка частичка от миналото се превръща в нова сянка в картината. Сянка, която само ти си забелязал, нещо което само ти ще помниш такова, каквото е било, чувство, което ще накара само теб да се усмихнеш или да се разплачеш, защото само за теб има значение.

Надявам се, че някой ден ще забравят, че съм размазала боите...

Аз съм малък светофар...

2009-06-28T13:15:00.000-07:00

Чух се с Кал по телефона и през хълцукания от щастие и разказах как е минало... та тя ми заръча да блогна. Бърша прахта от барплота и сядам отгоре да споделя радостта... а и да го изсуша.
Не съм точно маниак... почти. Просто обичам червеното.(Проблем?) Завесите ми са червени... килима ми е червен... (не, Кал, не е точно като бардак) а и акъла ми е червен. Както и да е, въпроса е, че винаги съм искала да съм червенокосо, ама на - с чернокос баща и руса майка... такъв ми бил късмета. Затова вече 2 години я къносвам. Нали... мисля за здравето си и за бъдещето на косата си и прочие глюпости, за да може да не оставам "без коса на 25 годишна възраст".
Реших обаче че ще я боядисам, за да е по-ярко обаче майка ми нямаше да разреши. Разреши ми кичури обаче... и аз измислих сложен план как баавно, с всяко боядисване ще преминавам от кичури в ..ъм.. цяла коса. Окей...
Уговорих се с Алекс, забрах я и я пльокнах у нас с куп вестници, ръкавици, четки, найлони и боя. Направи ми първите два кичура - така по-дебелки, тлъстички - отпред и нали сме нетърпеливи, изчакахме 20-30 мин и ги измихме. Беше станало много забавно... тука има, тука няма. Решихме, че ще направим някой друг кичур и отзад и цялата процедура започна наново. Ииии когато забъркахме цялата боя (която между другото набъбна като кекс на 2 санта над купичката... а цветът беше като на лютеницата дето баба ми я бъркаше в казана на двора) Алекс ми прошепна, че ще я боядисва цялата, а на майка обясни "Абе ще хвана едно кичурче тук, едно там...".
Когато майка влезе в стаята с ужас констатира - "Ох ами то... май ще е най-добре да я боядишете цялата сега..."
И така... боядисаха ме, измиха ме, изсушиха ме, че даже ме намазаха и с балсам. Пълно обслужване. Когато се видях в огледалото обаче беше най-забавно.
Заради къната надолу почти не е хванало... или поне това което е хванало в корените е няколкостотин пъти по-ярко от това в краищата. Всеки случай е страшно ярко и... аз наистина, ама наистина приличам на светофар.
Ха честито!

ПС: Ние такова... изпросихме си да участваме в оназ игра а пък сега се моткаме и такова... такова... Елф, обещавам, че щом се върнем от Каварна, ще ти направим суши! :P
ПС2: Кал пък е оранжева вече... и сега сме като морков и домат. Моля ви, не си правете салата!

Бисквитка?

2009-05-06T02:39:00.000-07:00

Гладна съм. Кал не може да дойде тук /в кухнята/ да ми сготви една манджа от простотии, та ще си говоря сама. Не че ще проведа интелигентен разговор, просто няма кой друг да ме слуша. Не че имам нещо конкретно, което да кажа - просто имам нужда да говоря.
Всъщност като казах, че съм гладна, не беше съвсем буквално. Хапвам мед, при това много хубав - липов, наситен, ароматен... абе хубав. Стоя пред компютъра и мрънкам (пак) вместо да взема да си подредя стаята. Имам нова етажерка, която (най-вероятно) ще побере всичките (или повечето, дано побере повечето) от глупостите ми. После трябва и да излизам по задачи. Може би не трябва да държа свещи толкова близо до монитора - туку виж нещо се пренагряло и гръмнало. Като главата ми например.
Последните дни слушам извънредно много Portishead , което май не е много здравословно. Най-малкото, защото някой от народа покрай мен (да, визирам и някой конкретно :P ) ще вземе да ме убие накрая.(единствено майка се радва, обикаляйки из къщата и промрънква по някое "хм, от кога слушаме джаз??").
Днес ми върви малко по по-друг начин. Знам ли, може би се връщам към старото си аз или пък просто става по-зле.
Напоследък не ми върви в нищо. Лошото е, че аз се самосаботирам още повече след това. Все едно е възможно, хахах. Просто се чувствам като идиот.
Няма по-голяма драма от мен. Не че си въобразявам (не ми е нужен тест за да знам това), но вдигам толкова шум колкото и хеликоптер в стъкларски магазин не вдига... за нищо. И въпреки това...

Can't make myself heard,
No matter how hard I scream.

Оранжево е, мамка му!

2009-04-05T12:42:00.000-07:00

Не става въпрос за някоя гозба, от която ти прилошава само като я видиш. Не става въпрос и за морето или небето от песничката.
Стоя на прозореца в кухнята с чаша кафе в ръка. Само че 3 в 1, а не истинско кафе - това фалшивото ми е по-сладичко. Блоковете и малкото останали къщурки се къпят в оранжево-жълта светлина. Топли цветове шарят из двора и се плъзгат по покрива на бараката долу, а прохладен ветрец ми напомня, че е истинско, а не някаква сладникава картинка, и от време на време полюшва стъклата на старите прозорци с тропот. Ако само се надигна на пръсти и погледна наляво, ще видя цветните лъчи малко след изгрева. Несъзнателно се усмихвам...
Рядко ми се случва да стана на време и да ида боса до онзи прозорец, та до скоро не бях забелязвала, че вече не мога да го правя и да искам. Бяха започнали строеж точно до нашата къща. Като че ли имаше достатъчно пространство за още една висока сграда, камо ли тежкарска, точно в този квартал. Все пак живеем на тиха уличка и в това си е чара да си живуркаш кротичко на тоя край на Кючук-а.
Бях извън града за няколко дни и днес се прибрах. Сънена, слезнах от колата и погледнах боядисаната сграда. Оранжево. Само че не онова красиво оранжево, което ти навява някакви бозисти сантиментални чувства, а грозна комбинация от различни нюанси на цвета. Не че разбирам от цветови съчетания - ни най-малко - но ми идеше да гръмна някой. За това ли ми скриха изгрева?

/to be continued... мрънкането имам предвид/

Малка порция идиотизъм

2009-03-30T11:46:00.000-07:00

Планираме тоя бълвоч от доста време и все нещо не се получава. То е просто едно снимче - но нали знаете, че в най-изисканите ресторанти порцийките са малки. За да бъдем изискани и ние, млъквам.

Всъщност, излъгах. Нас не ни бива да сме изискани... Миналата година баш по това време минавах през уличката на Кукления Театър в Пловдив и отпред видях една голяяма мазна табела. Enjoy...

Ще мрънкам колкото си искам!

2009-03-27T02:56:00.000-07:00

Събудих се тази сутрин и веднага се сетих колко е гаден животът. Че как не! Събужда ме пищенето на телефона, вдигам и майка ми започва да вряка нещо, което не разбирам (защото си мисля че още сънувам), а после слънцето ми свети в очите (защото колкото и да са плътни завесите, все някъде свършват). После пък имах неблагоразумието да си помисля какъв е бил денят вчера, а и още по-зле - какъв ще бъде днес.
Вчера една приятелка ми се разсърди, защото за трети път отменям денят, когато ще ида да ме почерпи за рождения си ден. Каза ми, че колкото и да съм заета, ако има желание, човек успява. Да, ама как да й обясня, че точно в тоя ден имам точно един час свободно време (ако разбира се не броим това преди 10ч сутринта и това късно вечерта, когато ще се прибера като парцал в Пловдив) и че съм отрязала още няколко ангажимента за тогава и не само тя е разочарована?
Естествено, че мрънкам! Програмата ми е запълнена от-до, а когато съм свободна, се разбира в последния момент и естествено тогава всички други са заети. Свободни са само, когато съм затрупана. И това е нормално. Добре ама преди няколко седмици случайно срещам госпожата по френски в автобуса. Много мила жена, но първото нещо, което ме пита е "С какво друго извънкласно се занимаваш освен с английския... така де и освен с гъдулката... и там...". Като съвестно детенце започвам да изреждам, а тя ме прекъсва и ми обяснява как не бива да се разпокъсвам така, защото това явно се отразява много силно на успеха ми в училище. Много интересно, аз по френски имам само шестици. На къде се отразява зле? Имам минус някъде може би? Не, тя била чула от другите учители, при които съм имала някоя друга петица. Ах, ужасяващо!
Същата теория разви и баща ми - така му били казали на родителската среща. В голям проблем се превърва всичко.
То това да бяха проблемите вкъщи - караниците са такива и толкова често, че вече настръхвам. Не само между мен и нашите, не само помежду им, а и с дядо. Стига се до там, че цялата рода влиза в една невероятна междусемейна война, на която мафиотските фамилии само може да завиждат.
Понеже не е достатъчно, кашите, които забъркваме и аз и Кал са толкова забавни, че да ти се доплаче.
Няма да пропусна случая и да се оплача, че се чувствам като гадинка в клетка. Вярно, че не е толкова лошо да те гледат като писано яйце, но не и когато ти се обаждат на всеки час, държат ти сметка къде си във всяка една минута и те контролират като марионетка за всяко едно нещо. Разбира се, че са прави - нали са живели трийсетина години повече от мен! Все пак трябва да съм щастлива, че вече ме пускат навън до 19,00ч! Доста по-добре е от зимния ми вечерен час... 17,30.
Днес имам тест по история. За първи път вчера наистина седнах и учих и вече не помня нищо.
Съботата ми е втория концерт с хора. Хубаво, ама аз дори не знам кои песни ще пеем. Вчера беше лесно - 2 химна и толкоз, ама утре... А и да не пропускаме факта, че ще съм с розова рокличка. Само мисълта ме плаши.
Поне 10 човека ми се сърдят или мрънкат за различни неща, а аз не мога да угодя нито на тях, нито на себе си.
На всичкото отгоре вкъщи няма свестен шоколад!
На теб може да ти се струва, че имаш по-големи проблеми от мен, обаче не е така. Моя живот е най-гаден...

...просто защото е мой.

Инсомния? Хъх?

2009-03-10T13:57:00.000-07:00

Отбих се само да видя как я кара мухъла в кухнята... Ами така е! След 2 минути трябва да съм изгасила компютъра и да съм в леглото. "Ала какви ли сънища ще ни споходят в този земен смут и мъка..." по пълнолуние? Много хора се оплакват, че по това време на месеца сън не ги хваща. Изключения има все пак - някои спят като пънове, че дори и сънуват - късметлиите му с късметлии. Като глупаво раче обаче, аз попадам в първата категория и цяла нощ броя овце... или каквото друго попадне.
Та съжалявам, този пост е безцелно и безсмислено мрънкане. Кали, можеш да го изтриеш в момента, в който го видиш, да...

Али и Кали творят простотия... пак

2009-02-22T09:10:00.000-08:00

Ок, де... признавам, че занемарихме тотално кухнята. Чак прашаса бар плота... шанс. Връщаме се за едно бързо... постче. Специално за тези, които са чакали нашата идиотщина "с празни чинийки".
Трябва просто да се оплача. След като Кал ми наду главата с "Въздиш" и тя се превърна в новия ни лайт мотив /след като позабравихме Gothic Lolita на Emilie Autumn/, дойде момента за лично творчество. От
"Ти си моето момиче
и тази песен е за теб
Пея я защото те обичам
и ще го правя докато умреш..."

песента се превърна в

"Ти си моето добиче
и това мляко е от теб.
Доя те аз защото те обичам
и ще го правя докато умреш..."

Честно казано е странно да ти предлагат доене всекидневно. По-странно беше обаче измъдрянето на другата ни обща песничка:

"Ти си моята пираня
и тези рани са от теб.
Хапеш ме защото ме обичаш
и ще го правиш докато умреш..."

Мило, нали?

Седмична помия 2

2008-10-12T09:46:00.000-07:00

Миналата седмица ви оставихме гладни, но днес ще ви се реваншираме. Надявам се коремите ви да са къркорили с нетърпение, а устата ви непрестанно да се е пълнела със слюнка, за да оцените труда ни сега. И ако миналият път сме събудили някакъв апетит у вас да научите или просто да си припомните какво става в класните стаи и къде започва културата на съвременният ученик, ще имате възможност отново да вкусите от този живот и от нашето бъдеще. Нали все пак това сме ние?
Е, ако питате нашата нова учителка по математика, тя ще ни причисли към един друг вид:
"Не ме карайте да ви броя като пилци!"
Като говорим за нея, не знам дали тези, на които преподава са забелязали как тя набляга на думата "член". Вярно е, че думата има много значения, но как може да игнорираме по-особените от тях, когато тя я произнася с такова удоволствие и радост, дори когато казва нещо обикновено като: "Ето този ЧЛЕН изчезва..."
А после защо била развратена днешната младеж.
(разбира се, това е в рамките на шегата - Никой от нас не си мисли нищо такова, не, нее...)
Госпожата ни по биология пък се изказа за своя колежка с добро намерение, но... какво искаше да каже?
"Тя е французойка... не че е французойка ами преподава по френски... и стилът й е френски..."
По-късно в същия час, някой подметна, че "Безполовото размножаване е скучно".
Ами така де...
Но нека си дойдем на думата - госпожата попита класа за пример за външно оплождане и получи съвсем логичният отговор от Кристиян - "При кокошките!"
След подробни обяснения от биоложката за начинът на оплождане при кокошките, той все още имаше въпроси-
"Значи яйцата са вътрешно?"
...и Краси му отговори:
"Яйцата са на сигурно място"
Признавам, не сме много оригинални, но пък се стараем. Ето например в часовете по право...
Някой от класа:"Какво ще стане ако изгориш сграда дотолкова, че не може да се разбере дали има жертви?"
Г-жата:"Трябва да се пробва"
Крисо:"А ако имаш сграда и сам си я запалиш и тя изгори и падне върху теб?"
Г-жата:"Лошо стечение на обстоятелствата"
Крисо:"Ама, можеш ли да се самоосъдиш?"
Г-жата:"Явно... ти вече си се самоосъдил - Божията справедливост."
Ех, какви неща научаваме. Ако питаме Иван за служебното правителство пък, той ще ни обясни, че "Основната му цел е да се изтакова за 2 месеца."
Не можем да знаем всичко все пак! Затова пък сме любознателни и... питаме-
Ани:"Госпожо, Вие съдена ли сте за нещо?"
Г-жата:"Не.. но е възможно скоро да бъда. (...) Но аз винаги мога да се позова на невменяемост - вие можете да ме докарате до ярост и..."
---
Ани:"Госпожо, а госпожа Лалева ще се връща ли?"
Г-жата:"По математика? Тая година май не"
Ники:"Тая новата не я харесваме много много... ще я трепем!"
Класа:"Дето прилича на Лили Иванова..."
Ани:"Вярно ли е, че била ясновидка?"
---
Важното е обаче, че ако прекалим с "оригиналностите" и "любознателностите" има кой да ни постави на място -
Крисо:"Нищо... шегувам се..."
Г-жата:"Не ти се отдава"
---
Ние винаги знаем как да постъпим, за разлика от възрастните, които са твърде разумни за да приемат нашите предложения. Когато Полито закъсня за час по история, беше поставена пред една такава ситуация...
Г-на:"Паолина, какво ще направите, ако имате 10 работника, а 6 от тях закъснеят и изядат половин час от ценното Ви време?"
Поли:"Ще се гръмна!"
Г-на:"Работниците?"
Поли:"Не...мен си"
Г-на:"Е, това е много глупаво - аз не искам да се гръмвам..."
---
Но определено трябва да се признае, че който и да отговаря, винаги въпросът ще получи оригинален отговор...
Г-на:"От какво се страхува българина?"
Класа:"От робство."
Г-на:"Не, не... да не настине и да не се мине."
...няма как - ние хората сме едни по рода си.
...но хайде да не навлизаме в твърде дълбоки размишления и да разсеем обстановката с един виц, а?
*г-на разказва виц*
"Въженцата за бесене от профсъюза ли ще ги дават или ние да си ги носим?"
---
Добре, стига смях. Да преминем към сериозната тема - оценките. Господина по история ги нанасяше в дневника и питаше всеки примерен ученик за свещеното чисълце. Стигна до
"Пет...пет... пет... Петко?"
Петко:"Пет."
(...)
Г-на:"Петко, всички останали ще ти казват: не учи... бъди тъп, лош, зъл... не ги слушай! Те са слуги на дявола!!"
Това в никакъв случай не трябва да звучи фанатично - господинът просто даваше на Петко един морален урок. Обясни му, че не трябва да се носи по течението, че не трябва да слуша останалите и да не се доверява на никого... все пак не знаеш кой сред тях крие в панталона си опашка! Муахахахаха...
Любимите даскали не ни дават знания само за заобикалящият ни свят, но и за нас самите-
Макро:
Г-жата към Никола (относно неговата непреодолимо близка половинка):"Между другото, тя е изключително кротък човек. Явно само тя може да те изтрае тебе..."
---
В часа по Английски пък разбрахме от какво трябва да се пазим най-много...
Краси: "Крис, много ти е дебел гъзЪ... не мога да виждам."
Г-жицата: " Ти пък кво гледаш в на Кристиян гъзЪ?"
Краси: "ми кво да гледам? На Петко главата?"
(...)
Крисо: "Вие се смеете, ама аз ако изям още два шоколада..."
Г-жицата: "Недей... и боб недей да ядеш."
Краси: "Ами то нищо няма да стане, само ще разбие тавана."
Г-жицата: "Ти ще си най-тежко пострадал."
Крисо: "Зависи накъде го насоча."
---
Г-жицата: "Кристияне, ша та замеря с нещо... след малко."
---
Разбрахме и какво да кажем, ако наистина загазим -
"...аз не съм полицай, господин Пиян..."
---
Извадихме си и една важна поука - че всеки има свой собствен вкус и свое собствено мнение...
Ники: "Каквото и да говорите, има нещо сексапилно в Генчева."
(съжалявам най- искрено, ако това е прозвучало като обида към многооважаваната учителка. Тя е една комплексна личност, за която може много да се говори, за това може би е добре да спрем до тук.)
---
Научихме и че трябва да внимаваме какво си пожелаваме...
Право:

Денис: "Г-жо, защо все аз съм лошият??"
Г-жата: "Ами добре, в следващия пример ще си жертвата."
Денис: "Ама не искам да съм жертва."
Г-жата: "По-добре е да си някой, отколкото да си никой."
Денис: "Да, така е."
(...)
Г-жата: "Изберете си начин, по който Денис да умре."
Ники: "Изнасилен..."
Класа: муахахахахаха
Ники добавя: "до смърт!"
---
А вие какво научихте?

Седмична помия

2008-09-28T09:06:00.000-07:00

Тази седмица аз и Кал събирахме разни разнообразни продукти на гениалните умове на съученици и учители и решихме да ги смесим в един неустоим специалитет. Та първата ни седмична помия се събра доста лесно, защото народа около нас сякаш нарочно я изсипваше върху ни.
Като за начало - часовете по право, където получаваме много добри... морални уроци:
Г-жата по Право: "Животът е гаден... гаден... Това няма да влиза в теста"
... и изводи за себе си:
Г-жата по Право: "Вие в ония ъгъл сте малко... особени"
"Ще си изядеш боя някъде" - към Поля
"...Денис (,) не може да издава законопроекти "
"Ако от твоите знания зависеше моята заплата, щеше да се наложи да давам" - към Денис
Не че ние не засвидетелстваме колко права е тя...
Г-жата по Право: "Нещо др. за президента да кажем.."
Денис: "За жена му да кажем - президентката!"
Жалко обаче, че тези явления не се ограничават само в часовете по право...
г-жата по Макро: "Кои сме ние?"
Неси: "Държавата!"
Добре де, трябва да се признае, че добрите даскали добре си ни подреждат:
Нес:"Г-жо, може ли да Ви питаме нещо, ако не сме чули, като диктувате?"
Г-жата по Счетоводсто:"Зависи... ако не е много досадно"
----
Г-жата по Микро:"Така зееш,че имам чувството ,че ще ме глътнеш" (към Борислав... който явно или има канибалски наклонности или ... извратени наклонности към "апетитната" даскалица)
----
Крисо:"Г-жо, а ако имам болест на косата и не мога да играя физическо?"
Класната: "Ти май имаш болест под косата"
... това ясно. Явно обаче можем и сами себе си да подреждаме.
(този дълбокомислен разговор беше проведен след милионният път, когато Мишо спомена банановите пайове, които неговата предполагаема фирма щяла да произвежда... редом с висококачествени конци и, както някои други споменаха, булченски рокли. Така де, трябва все някой да изпревари 3М!)
Г-жата по Макро:"Ти обичаш ли банани?"
Мишо: "Доста!"
Кали:"А ти обичаш ли банани?"
Ники:"Да, само от на Мишо обаче"
.....

По-интересно е обаче, че и любимите ни преподаватели имат същото качество да правят компрометиращи самопризнания:
Г-жата по БЕЛ: "Добрин добрев е мн. готин"
----
Г-жата по БЕЛ:"Валери Стефанов е много красв мъж"
Крис:"Ама, вие падате ли си по него?"
Г-жата: "Естествено!"
Класа: "Мухахахахаха!"
Г-жата: "Вие к'во си мислите, че ние не сме хора като всички останали ли?"
----
Г-жата:"Ето така слушам моя син като ми каже:"Дай 5лв."
Крис: "А аз така слушам баща ми като ми каже:"На ти 5лв. "
----
Г-жата:"Когато искам да прекратя общуването, се завивам през глава."
Крис:"Ама, аз нямам юрган!"

...

Е добре... сготвихме за днес. Ако не сме ви удавили в помия, то на!

Кали: Натиснете върху картинката, за да видите голямата помия!

Али и Кали творят простотия

2008-09-20T13:59:00.001-07:00

Докато един скучен час по Физика протичаше бавно (направо прокапваше) ние измислихме български вариант (е, само три реда са... но пък качествени) на песента Seemann (Apocalyptica feat. Nina Hagen):

Ела с мене на разходка
в новата ми лодка
да ти покажа голямата си... котка

А това е песента, изпълнена на живо:

Ally: E, верно, че оригинала е на Rammstein, но пък варианта на Апокалиптика повече радва (ем че как иначе??).

Архив: Всичко от стария ми блог

2008-09-19T08:13:00.000-07:00

ПИСНА МИ: ОТ НАХАЛИТЕТКОВЦИТЕ

Това са нахалниците, които изпитват някакво извратено удоволствие да се блъскат в теб и да ти дишат във врата. И те гледат така, сякаш са на 5г. и си им откраднал близалката, когато ги помолиш да ти оставят поне глътка въздух. Всички ги познаваме и се срещаме с тях постоянно, защото те са частта от нашето общество, която въобще не се притеснява да се натрапва твърде близо до тялото ти, въпреки че те вижда за първи път. Това не е чичкото, който те блъска случайно в подлеза, не е момчето, което се закача за чадъра ти и не е тичащата жена, която те удря с чантата си. НЕ! Това е мустакаткото, който те е притиснал в ъгъла на асансьора, дори когато в него няма никой друг, това е бабата, която упорито се търка в теб на опашката в магазина, когато зад нея няма никой друг, това е ученикът, който настоятелно те бута, когато рейсът е на спирката и не се движи. Това онзи човек зад теб, който те кара да се чувстваш неудобно, когато търси прекалена близост с личността ти. Дори и да си се срещнал с него днес за първи път на входа на заведението. И когато някой от тях те погледне с онзи поглед тип "нахалитетко" ти вече предчувстваш със всичките си сетива какво ще последва...

Днес ми се наложи да използвам градския транспорт :? . Всичко си беше наред - половината места в автобуса бяха празни. А аз предпочитам да стоя права и си се облегнах до прозореца точно срещу вратата. Платих си 70ст. за билетче, обстановката беше приятна и спокойна - само аз и слушалките в ушите ми (бях си пуснала Ксандрия - свирят много хубава лирична музика). Докато не се случи нещо непредвидено - влезе един нахалник (явно специалист по поглъщане на рекордни количества хранителни продукти). И сякаш сънувах ужасен кошмар - пухкавият нахалник се настани точно пред мен и направо ме избута, залепи ме за стената на автобуса и нямах път за бягство. Заседнах в капана на градския транспорт и при положение, че имаше толкова много места, където Пухчо можеше да се настани, той избра да се пльосне точно пред мен и да ме размаже на стъклото като насекомо. Наложи се да го побутвам лекичко и 3 пъти му казах: "Извинете, може ли да мина?" , но и това не доведе до резултат. Чувствах се напълно обречена и не бях сигурна че ще зърна светлината в края на тунела ( спирката, на която слизам е точно след тунела в посока към Панаира). И тогава дойде моят вмирисан градски рицар (когото снизходително наричат контрольор), явно си беше забравил проскубаното магаренце, но все пак вдъхваше респект сред своите автобусни владения. И кавалерът на ордена "Парцаливо сърце" (тъжно е, но има и такива хора, които всъщност са много добродушни, но не са сполучили в живота) тръгна на поход между седалките , за да спаси една малка парцалена кукла (парцалената кукла е един ник, който отдавна използвах - много обичам марионетки). И беше страшна битка, като всеки двубой между мощни и властни противници. И когато идваше краят - направо потръпнах, боях се да не ми скъсат конците (все пак съм нежна марионетка, която танцува на сцената на отдавна забравен куклен театър, потънал в прах и мръсотия). Но Парцалчо бе смел, не се отказваше и накрая пожъна своята малка - голяма победа.

Но аз загубих настроението си и тази вечер няма да изляза на талашитената сцена, която ме карат да бърша с непран от години парцал. Това беше моето неприятно пътешествие из дебрите на транспортните услуги и то се случва ежедневно на много хора - може би дори в момента тъпчат и измъчват някого в маршрутката или в автобуса, или във влака. Дали и неговата парцалена душа страда или вече е привикнала? Е, аз не съм мазохистка и няма да търпя това поведение повече! А ти?

П.П: Е, добре – малко - много се поувлякох.Но не мисля,че прекалих - това си е сериозен социален проблем. Какво кара хората да навлизат толкова брутално в личното ни пространство?

-------------
THE IMPOSSIBLE QUIZ

Това е една доста влудяваща игра.Натиснете Play this game! и започвайте да разцъквате. =) Ако не можете да се спрвите с някои въпрос - просто попитайте. ;)

-------------
МИНИ СВЯТ

Това е един малък свят,който случайно намерих в дебрите на една отдавна забравена директория.Повечето от вас най-вероятно вече са надниквали в него,но на други едва сега им предстои.