Цветно.

Сега... едвам се сдържам да не кажа нещо невероятно банално.
Отдавна искам пак да пиша, но не знам за какво. Не че няма - теми колкото щеш. Даже някои чакат, а аз отлагам и и аз не знам защо. Някой пък ме преследват "като бесни кучки" обаче не ме хапят, уви.
Все едно. Цветно ми е. Което всъщност е някак странно в един сивомъгляв свят, нали?
Слушам Джанис Джоплин втори ден вече и се чувствам спокойна.
Хармония? Силно казано. Може би заспивам за да не виждам - и хубавото и лошото. Не че границата между тях е много дебела, но все пак... Да му се не види, една летаргия ми е добре дошла!
Шарени роклички, дълга червена коса, мълчание /да, аз...наистина понякога мълча/, усмивка и, както казва един познат, съм като дете на цветята... почти. Кой би разбрал?
Тихо! Никой да не раздува какво всъщност става в главата ми!
Замислял ли си се, че има цял един свят в капчица роса? Че във всяко отражение нещо се пречупва, нещо се изкривява и променя, че в образа в очите ти има не един, а хиляди цветове и сенки които се преплитат в една картина, съвсем различна от тази, която е пред теб.


...и затова всяка частичка от миналото се превръща в нова сянка в картината. Сянка, която само ти си забелязал, нещо което само ти ще помниш такова, каквото е било, чувство, което ще накара само теб да се усмихнеш или да се разплачеш, защото само за теб има значение.



Надявам се, че някой ден ще забравят, че съм размазала боите...